За това да сме изморени... или изгубени

Мисля си тези дни за умората на ума. Или поне днес. Дали задължително винаги идва продължително умствено натоварване, хронично преработване, и дали не може да идва и изчезва психологически и породено от опита. Виждал съм хора, които по цял ден могат да се занимават с нещо изключително сложно и накрая на деня да са заредени с енергия повече от всякога, защото са извършвали действието с любов и страст, и други които да се изморяват за дни само след 1 час работа, само защото са правили нещо което мразят и непонасят.

В моят случай, умората (или по-точно “Бърнаут”) ми дойде след дълго професионално лутане по позиции, където също съм намирал работата за безсмислена, в опити за доказване и търсене на разпознаване, в опити за изгряване чрез професионално-корпоративно издигане. Съдейки по този опит, не сме ли също така, най-изморени, когато се чувстваме най-загубени. Когато сме се отклонили от пътищата си и от себе си. Когато не намираме причина да правим това което правим. Когато се люшкаме като лодки без гребла. Когато някоя част от нас, била тя професионална или личностна е загубила своята цел и своя път. Когато дълго сме се блъскали с умовете си, без да се вслушвали в душите и сърцата си. И не е ли това, като че ли, толкова лесно в днешното време и в днешния свят. Свят където, машината на капитализма иска от нас да бъдем едни човеко-машини и човеко-плъхове, готови да изпълнят всяко едно нейно желание, готови да продадем душите и мечтите си за илюзорната сигурност която тя дава. За това да опитаме да запълним празнотите в себе си и да изгреем, разпознати и “обичани”, оценени, възхвалени. Машината е жестока и е готова на всичко за да оптимизира своите метрики и за да достигне своите цели. И не иска ли едни безмозъчни консуматори, които без да пишат, без да рисуват, без да играят, без да се изразяват, без да свирят, без да подлагат под съмнение или да мислят, са просто там за да поглъщат безкрайното притъпяващо сетивата и душата съдържание, ежеминутното повръщано от социалните мрежи, които в същото време следят всяко едно наше действие, за да знаят как по-добре да ни поробят. Не ни ли прави това постоянно консумиране на съдържание също така изгубени и отдалечени от себе си, и впоследствие още по изморени от безкрайното притъпяване на сетивата.